ден пети

Продават се чизми.
Чисто нови, в неотворена кутия и даже с етикет.
Черни.
Кожени.
Номер 38.
Дължина на подметката 26,5 см.

Единственият недостатък е, че носят лоши спомени.
Тяхната единствената цел беше да бъдат купени.
Послужиха за капан на спомени.
Но вместо да ги запазят за себе си, те се превърнаха в още по-непоносим такъв.

По ето тези разумни причини те няма да бъдат носени.
Затова се разделям с тях.

Извод: Срокът на годност на женските терапии е от 48 до 72 часа. Горе долу след това осъзнаваш, че си си прецакала живота още повече и надали някой ще ти купи глупавите чизми.

Съвет: Погали ги малко, кажи им, че не искаш да се разделяш с тях и тогава вероятността да ти ги отнемат непременно ще е по-голяма.

ден четвърти

Диагноза: "Депресия".
Как се чувствам ли?
ЗЛЕ.
Бих изпушила всичките цигари на света и бих изпила цялото вино и мартини на света и искам да си запаля след това афтър шок.
Чудя се кога ще умра: преди или след като изпия всичко това.

Така, значи: Не ми се прави нищо; Не мога да ям; Не мога да спя.
Какво мога?
Аха, да: Мога да правя нищо. И то за неограничен период от време.
Тежко ми е

Тялото ми се стопява под натиска на последните няколко дни и мислите, които вече ще ме побъркат напълно.

Мразя тази нова обстановка.
Аз по принцип обичам промените.
Проблемът е че много не обичам промените.
Искам си вкъщи.
Знам, че там щях да съм по-щастлива от тук.
Но въпреки това жертвам щастието си, за да постигна целите си.
Но дори не съм сигурна дали искам да постигна целите си.

Защо постоянно трябва да се хващам за хората толкова здраво, че накрая забравям как да ги пусна?
Казвам си, че не очаквам нищо и въпреки това имам една единствена капка надежда в съзнанието си и тя разпалва цялото ми въображение.
И изведнъж аз съм там, с него.
Случват се всякакви неща, които никога няма как да са реалност.
Но на мен това не ми пречи. Може да не е истина, но такава съм.
Знам, че никога няма да стане, че съм в собствената си жалка илюзия.
Но на мен ми харесва.
Само че не ми харесва после точно тази капка надежда да ми го връща тъпкано.

Искам да се оправя по-бързо.
Да ми мине.

Ще си обуя кецовете и ще прекрача гордо прага на стаята си.
Добре съм. Добре съм.
Само трябва да спра да го мисля.

Уф, по дяволите! Искам тази гадна година да спре.
За да може аз да започна да вървя.
И да започна да бъда себе си отново.

Извод: "Все пак вярвам, че всичко се случва както трябва да се случи"

Съвет: Айде вече стига сте си тормозили главите с глупости, ами седнете да учите!
Трудно, мда.

ден трети

Беше малко преди 11 на обяд когато стана от леглото, с все сили и никакво желание.

Нов ден. Хъм! Първо трябва да пие кафе.

Имаше усещането, че света се е стоварил на раменете й, колкото и клиширано да е, точно така си беше.  Нищо сякаш не вървеше както трябва. Даже нищо не вървеше като цяло. Затрупана в работа тя се чудеше как се докара до състоянието да се разлигави толкова много че да забрави че е работохолик и да загуби тренинг и да няма мотиви да си изцежда всяка клетка до последната молекула енергия.

Разлигави се и започна да заспива с телефон в ръка, именно когато се опитва жалко да поеме живота си в ръце. И когато провежда разговори важни колкото кислорода. Тези разговори са кислородът.

Той. Ех той! Какво ли не би дала да разбере какво иска той, дори само за да разбере какво иска и тя самата.

„Млякото с бисквитки така си подхождат“ – помисли си тя докато изяждаше поредната. Това е защото молекулите им са толкова взаимно допълващи се, че заедно са хиляда пъти по-невероятни и вкусни, отколкото по отделно.
Само че, много често им се случва да са само мляко, и само бисквита. По отделно.
„Той не е готов.“
Денят се усмихна, само че на пук на слънцето на нея адски много й се валеше.
„След 2-3 години...какво ще стане тогава“

Взираше се в екрана на лаптопа си и много (наистина много) искаше да свърши работата си, да прегледа всичко и да направи нещо, в този пред- последен ден от седмицата, в която тя не направи абсолютно нищо и се чувстваше толкова виновна от този факт.   
Направи каквото можа.
В един момент просто спря. Реши да излезе.
Шопинг. Естествено, че това е решението.
Излезе точно когато слънцето се скриваше.
А то може да се е скрило именно, защото тя излезе.
Така искаше да си мисли.
Но света никога не се въртеше около един човек.   
Особено около нея.
Може би около това момче с розовата коса и обеците по ушите, което така уверено крачи по разхлопаните плочки.
Или премигващите лампи в трамвая са някакъв знак. Само че вече й дойде до гуша от знаци.
Не беше сигурна какво да прави, да чака ли, да се бори ли. Не трябва ли и другите да се борят за нея?
Все едно нея не я беше страх. Направо си умираше от страх.
И изобщо не искаше да се занимава с това сега, понеже енергията й беше необходима за друго.

Извод : „Искам да се върна в онези дни когато си бях забранила да изпитвам нещо към когото и да е. А единственият ми проблем беше защо не изпитвам нищо към когото и да е. И това сега някакъв вирус ли е или тотален бъг.

Съвет: Ами сладкото помага, Supernatural още повече.

ден втори

"Винаги намирам нещо забавно в това че плача.
Адски гадния ден.
Събуждам се и съм само приятел, без цел, без очаквания.
Това не е края на света, това не бива да ме тормози. Само че го прави.
 Прекалено много ми пука за всичко. Прекалено много съм себе си. А това не е добре.
Значи : готова на всичко за някой, който не го заслужава, а с липса на химия към този, който го заслужава.
Жалко ми е.
Много ме е яд че ми пука за хората.
 За тези дето само ме засипват с техните проблеми, вкарват ме в техните драми и после аз го отнасям, защото ми пука за тях.
Искам да съм от тези, които просто си живеят.
Страх ме е обаче че ще се превърна в лош човек, ще направя добро на някого и после ще съжаля че съм го направила, и следващия път просто ще подмина всичко и всеки и ще си затворя очите, понеже така ще ми е по-добре.
Ама а не съм такава.
Лъжа се, измъчвам се. Всъщност съм готова да се съглася на всяка ситуация, само да не ме остави така. Сама.
Ама и такава не съм.
Не съм!
Днес е мрачно, даже музиката не ми е достатъчна.
Тишина."

Извод: Искам ДНЕС да мине по-бързо.

 Съвет: За моментите когато се чувстваш като идиот: трябва да се сещаш че точно в този момент, някъде там, едно момиче е горд притежател на най-абсурдните и грозни обувки на света (кубинки без пета). Да има и такова нещо.

ден първи

"Животът е гаден!" -извика тя докато се търкаляше по пода и чакаше просто да й пишат.
Цял ден бе прекарала в убеждения, че ще учи, но това така и не се случи и в отчаянието си от живота, тя бе принудена да тръгне по магазините и да търси безцелно обувки.
За една жена обувките за жизненоважни, по-важни от хората около нея, от бездействието, от неосъществимостта на мечтите й от глада, цигарите и от останалите нещица в тази май само на думи толкова студена понеделнишка вечер.
Чизми, трябват й чизми... Тези, да, да!
Мъчеше се да обуе тесните обувки върху навитите си в края крачоли на дънките, принудена докато го прави да говори и по телефона и това се стори толкова невероятно интересно за един случаен човек в магазина, че той следеше втренчено всяко нейно движение.
Ами да на такива неща са подложени жените.
Изпадат в кризи, решават че не се справят добре във връзките и затова нищо не им върви. Затова правят това в което са най-добри - анализират ситуацията безкрайно, отново и отново, докато не решат че повече не могат и не излязат навън. А навън всъщност значи по магазините, а по магазините се намират обувки. И как после като си ги намерила, толкова перфектни и точно за теб, как да не си ги купиш.
Ами купуваш си ги.
Правиш нещо което искаш.
Това е.
Олеква ти.
И после искаш още.
Харчиш.
Харчиш и забравяш за всичко.

"Здравей... Не! Ей! Купих си обувки! Преодолях те!"
Имаш си обувки, следователно вече си щастлива.

Прибираш се, пробваш ги пак, оглеждаш се, снимаш се. Така правиш и с другия чифт, с третия и така и така...
И после ги прибираш в шкафа при останалите хиляди.
Сядаш на леглото и мислите те връхлитат отново.
Разбираш как именно точно тях не си успяла да натъпчеш в някой стар шкаф и как целия ти ден е бил една заблуда.
Докато някои работят, тя харчи, но е много важно да се отбележи, че така се преодоляват драмите.
"Освен това чизмите са много хубави, изгодни, а ботите са официални и с идеалния ток и ми стоят много добре и не съм адекватна когато купувам разни неща."
"Говоря по телефона и постоянно режа хората. Страшна кучка съм! Ама пък си имам страшни чизми."

Извод: "Моите страдания ще са вдъхновение за някого!"

Съвет: Като цяло не е хубаво да се търкаляш по пода.
Ааа! И винаги плащай в брой, винаги! Иначе ще стане нещо лошо!