ден трети

Беше малко преди 11 на обяд когато стана от леглото, с все сили и никакво желание.

Нов ден. Хъм! Първо трябва да пие кафе.

Имаше усещането, че света се е стоварил на раменете й, колкото и клиширано да е, точно така си беше.  Нищо сякаш не вървеше както трябва. Даже нищо не вървеше като цяло. Затрупана в работа тя се чудеше как се докара до състоянието да се разлигави толкова много че да забрави че е работохолик и да загуби тренинг и да няма мотиви да си изцежда всяка клетка до последната молекула енергия.

Разлигави се и започна да заспива с телефон в ръка, именно когато се опитва жалко да поеме живота си в ръце. И когато провежда разговори важни колкото кислорода. Тези разговори са кислородът.

Той. Ех той! Какво ли не би дала да разбере какво иска той, дори само за да разбере какво иска и тя самата.

„Млякото с бисквитки така си подхождат“ – помисли си тя докато изяждаше поредната. Това е защото молекулите им са толкова взаимно допълващи се, че заедно са хиляда пъти по-невероятни и вкусни, отколкото по отделно.
Само че, много често им се случва да са само мляко, и само бисквита. По отделно.
„Той не е готов.“
Денят се усмихна, само че на пук на слънцето на нея адски много й се валеше.
„След 2-3 години...какво ще стане тогава“

Взираше се в екрана на лаптопа си и много (наистина много) искаше да свърши работата си, да прегледа всичко и да направи нещо, в този пред- последен ден от седмицата, в която тя не направи абсолютно нищо и се чувстваше толкова виновна от този факт.   
Направи каквото можа.
В един момент просто спря. Реши да излезе.
Шопинг. Естествено, че това е решението.
Излезе точно когато слънцето се скриваше.
А то може да се е скрило именно, защото тя излезе.
Така искаше да си мисли.
Но света никога не се въртеше около един човек.   
Особено около нея.
Може би около това момче с розовата коса и обеците по ушите, което така уверено крачи по разхлопаните плочки.
Или премигващите лампи в трамвая са някакъв знак. Само че вече й дойде до гуша от знаци.
Не беше сигурна какво да прави, да чака ли, да се бори ли. Не трябва ли и другите да се борят за нея?
Все едно нея не я беше страх. Направо си умираше от страх.
И изобщо не искаше да се занимава с това сега, понеже енергията й беше необходима за друго.

Извод : „Искам да се върна в онези дни когато си бях забранила да изпитвам нещо към когото и да е. А единственият ми проблем беше защо не изпитвам нищо към когото и да е. И това сега някакъв вирус ли е или тотален бъг.

Съвет: Ами сладкото помага, Supernatural още повече.